В България често бъркаме стандарта на живот с неговата фасада. Докато се състезаваме кой ще изтегли по-голям кредит за нов телефон или кола, пропускаме голямата картина. Истината е неудобна: „Клубът на богатите“ не се състои от хора, които харчат всичко, което имат. Той е за тези, които мислят с десетилетия напред и поемат отговорност, както за личните си финанси, така и за управлението на държавата.
Потребителското робство като параван за комплекси
Манталитетът на „гледането на дребно“ е основната ни спирачка. Когато водещият мотив е да излекуваме комплексите си чрез пластични процедури или демонстративен лукс, ние доброволно влизаме в капана на лошите дългове. Тези пари не отиват за развитие, образование или иновации. Те отиват за поддържане на илюзия. Човек, който е притиснат от вноски за вещи, рядко има смелостта да рискува, да създава или да изисква промяна.
От „масовка“ към активни граждани
Проблемът се пренася и на политическо ниво. Когато в личния си живот българинът търси „бързия кеш“ и краткосрочния ефект, той престава да бъде гражданин и се превръща в част от политическа масовка.
Ако не носиш отговорност за собствения си бюджет, трудно ще поискаш отчетност за държавния.
Богатите нации са такива, защото гражданите им гледат на данъците си като на инвестиция. Те не са „масовка“, която ръкопляска на поредния спасител, а акционери, които искат резултати, прозрачност и дългосрочни стратегии.
Дългосрочната визия е единственият път към богатството.
То не е плод на случайност или на една „далавера“. То е резултат от натрупване на знания, на капитал и на почтеност.
Лична отговорност: Инвестиция в умения, които пазарът цени, вместо в предмети, които пазарът обезценява.
Гражданска отговорност: Спиране на манталитета „тихо, да не се минем“ и активно изискване на правила, които важат за всички. Когато спрем да сме масовка по избори, политиците ще спрат да ни предлагат евтини представления.
За да влезе българинът в клуба на богатите, той първо трябва да излезе от заложната къща на собствените си комплекси. Богатството изисква гръбнак – да кажеш „не“ на ненужния кредит днес, за да имаш капитал утре, и да кажеш „не“ на корумпираната система, за да имаш работеща държава вдругиден.
Развитието не е в лъскавата обвивка, а в капацитета ни да мислим като стопани, а не като временно пребиваващи.
