Българинът винаги се бърка и гледа в чуждата паничка
Българинът е скромен човек.
Толкова скромен, че рядко има собствена паничка, но това не му пречи да гледа в чуждата.
Там му е интересно. Там е всичко, което не разбира, но му се иска да има.
Проблемът не е, че не може да има. Проблемът е, че всяко чуждо щастие го кара да се чувства лично ограбен.
Ще му кажеш, че някой е отишъл на екскурзия – „Да бе, сигурно с връзки!“
Ще види, че някой си купил нова кола – „Крадат! Няма как иначе!“
Ще чуе, че някой помага на бездомни животни – „Айде бе, пиар си прави!“
Вместо да се радва, че някой друг е направил нещо добро, той се тревожи, че няма да му остане място да мрънка.
А после се чудим защо сме толкова нещастни.
Може би защото вечно броим чуждите залъци, вместо да си подредим собствената трапеза.
И най-парадоксалното е, че българинът не иска равенство, иска надмощие.
Не казва: „Дано и аз имам толкова.“
Казва: „Дано и той да няма.“
Докато мерим кой има повече, забравяме кой е гладен.
Докато сочим чуждата паничка, нашата изстива.
А може би е време просто да я напълним с нещо свое и да спрем да бъркаме в чуждото.
Защото докато броим чуждите залъци, нашите изгарят на котлона,
и после се чудим защо на никого не му се сяда с нас на масата.
Докато гледаме кой какво има, пропускаме да видим какво ни липсва, а именно човечност.
А тя не се краде от чуждата паничка, тя се слага в своята.
Всеки гледа в чуждата паничка,
но малцина виждат огледалото в дъното на своята.