Вчера бях на протест. Не за политика, не за пари, а за справедливост за Мая. За едно куче убито на пътя. Около мен имаше хора, които просто не можаха да останат безучастни. Хора, които вярват, че когато нещо е нередно, трябва да се изправиш.
Не, това не беше просто куче.
Това беше граница между човечността и безразличието.
Докато някои стояха на дивана и пишеха подигравателни коментари: „ами хората“, „ами децата“, „ами старците“… Ние стояхме на площада. Не защото вярваме, че животът на едно куче струва повече, а защото знаем, че всеки живот има значение.
Борбата за справедливост не е състезание по страдание.
Тя е избор дали да гледаш или да отвърнеш поглед.
Преди десетилетия, в Китай, започнала кампания, наречена „Войната на врабците“.
Хората били убедени, че птиците изяждат реколтата.
Избили милиони врабчета и после открили, че именно те пазели полетата от скакалци.
Без тях природният баланс рухнал, а реколтите били унищожени.
След това дошъл гладът.
Така е и с нас.
Когато тръгнем да унищожаваме онова, което ни изглежда „малко“ или „незначително“,
унищожаваме нещо важно и в себе си.
Когато убием състраданието, умира част от човека.
А после се чудим защо светът изглежда толкова бездушен.
Лесно е да пишеш от дивана, да хейтиш, да се подиграваш на хората, които излизат навън.
Трудното е да станеш, да излезеш, да застанеш лице в лице с болката и да кажеш:
„Не, това не е нормално.“
Мая беше куче.
Но зад нея стои едно по-голямо „защо“.
Ако не можем да се изправим за беззащитното, за кого въобще ще се изправим?
